Познато ми е не от вчера,
но все тъй странно ми е днес,
мълчим от миналата ера –
две птички, пъхнати в кафез,
ти – нейде из квартал „Обеля”,
а аз – на варненския бряг,
и вече иде ми да стрелям
в кафеза с меден похлупак,
защо това статукво пазим? –
се питам – дървен философ,
необградени от омрази,
но и далече от любов,
и вече искам да я няма
капачката ми със ориз! –
пред мене да се люшне джама,
разклатен в утринния бриз,
отворил тъпата вратичка,
в корниза да се натреса...

Отколкото – наивен чичко! –
да вярвам в птичи чудеса.